Зингаревич няма да каже. И не е длъжен.

Не разбирам какъв е тоя зор „да каже“.

Какво очакваме да ни каже?

Да ни обясни какво мисли?

Да ни увери, че всичко ще е наред?

Или – по зле – да поиска прошка, че още не се е изяснил?

Отборът си има собственик.

Плаща заплати. Не мрънка.

Щом мълчи, значи или не е решил, или се чуди как да заобиколи пречките. Или пък просто си е решил да остане и не чувства нужда да ни докладва.

---

Кампанията с акциите? Неуспешна.

Очевидно.

И нека си го кажем: не защото хората не обичат Ботев, а защото:

не разбират за какво точно дават пари;

не виждат визия;

не усещат, че някой ги уважава като реална страна в уравнението.

---

Какво очакваме от Зингаревич?

Да ни каже какво не знае сам?

Да обяви напускане, ако още се колебае?

С натиска и „дай да кажат“ най-много да го тласнем в обратната посока.

Защото ако някой е на ръба да си тръгне, последното, което му трябва, е натякване и драматични призиви.

---

Ако имаме алтернатива – да я кажем.

Ако имаме инвеститор, който чака на входа с куфар пари – чудесно.

Ако имаме модел за устойчивост, финансиране, участие – нека го приложим.

Но ако нямаме нищо – и Зингаревич си плаща, и Рашко е доволен,

тогава ще си траем.

Никой не е длъжен да ни прави ежедневен брифинг.

Това не е екип в офис, това е футболен клуб. И ако искаме участие – ще го правим чрез работа, не чрез „чакаме да ни кажат“.