БОТ(Ч)ЕВ

В последните дни в групата на Сдружението отново се заговори за "обръщения", "позиции", "заставания зад клуба или против клуба". Темата не е нова, но пак се връща – и е време да се каже нещо ясно: Общност не значи всички да мислим еднакво. Общност значи да имаме процедура, ред, и уважение към решенията – дори когато не са нашите. Медийни обръщения извън УС? Лоша идея. Според някои – било допустимо членове на Сдружението да направят самостоятелно медийно обръщение, дори и Управителният съвет да не е съгласен. Може и да не е забранено. Но е вредно . Защото: Подкопава авторитета на организацията. Създава усещане за вътрешна война. И най-лошото – разделя, вместо да събира. Ако някой смята, че нещо в УС е сбъркано – има легитимни пътища: Предложи смяна, постави въпроса открито, направи го по устав. Но не с разделяне. Не с паралелни инициативи. "Всички зад клуба или всички против" също не е решение. Чу се и друго мнение: „Или вси...

Не разбирам какъв е тоя зор „да каже“. Какво очакваме да ни каже? Да ни обясни какво мисли? Да ни увери, че всичко ще е наред? Или – по зле – да поиска прошка, че още не се е изяснил? Отборът си има собственик. Плаща заплати. Не мрънка. Щом мълчи, значи или не е решил, или се чуди как да заобиколи пречките. Или пък просто си е решил да остане и не чувства нужда да ни докладва. --- Кампанията с акциите? Неуспешна. Очевидно. И нека си го кажем: не защото хората не обичат Ботев, а защото: не разбират за какво точно дават пари; не виждат визия; не усещат, че някой ги уважава като реална страна в уравнението. --- Какво очакваме от Зингаревич? Да ни каже какво не знае сам? Да обяви напускане, ако още се колебае? С натиска и „дай да кажат“ най-много да го тласнем в обратната посока. Защото ако някой е на ръба да си тръгне, последното, което му трябва, е натякване и драматични призиви. --- Ако имаме алтернатива – да я кажем. Ако имаме инвеститор, който чака на входа с куфар пари – чудесно. Ако...

Напоследък пак се завъртя една тема, която съм чувал и преди: „Спешно трябва да намерим кой да води агитката от вишката.“ Само че вишката е куха, когато под нея има 20 човека – от които половината са хлапета, останалите – по навик, не от желание. Да го кажа направо: В момента сме жалка картинка на една още по-жална трибуна. Не ни трябва „водач“. Не ни трябва някой, който да крещи в мегафона какво да пеем. Трябва ни публика. Хора. Душа. А не пълнене на някаква символична роля, само за да изглежда, че всичко е наред. --- Истинският въпрос не е кой ще вика от вишката. Истинският въпрос е: Как да върнем хората по трибуните? Как да ги накараме пак да вярват, че Ботев си струва. Как да направим така, че в неделя да е ясно къде трябва да си. Как да спрем да сме публика от фонов шум, и пак да станем трибуна от ботевисти. --- А „Бултрас“ – ако иска да е фактор – трябва да мисли точно за това. Не за вишки. Не за разделение. А за хора и какво искат хората, не какво искат пишман лидерите. #Бот(ч)е...

Моята мечта за Ботев не е да сме шампиони. Не е да играем в групи на Лига Европа. Не е да имаме най-скъпия трансфер в България или да ни показват по bTV. Мечтата ми е да забраним чужденците в Ботев. Да, така както го правят в Атлетик Билбао. Град с 3 милиона души, отбор с душа, не с агенти. Отбор, който гради, не купува. Искам Ботев да се издържа сам: от билети и пълни трибуни, от реклами на фирми, които вярват в каузата, не в защото им е наредено отгоре, от ТВ права от фен магазин, в който се купува не артикул, а принадлежност, и най-вече – от юноши, които са израснали с емблемата, не с мечтата за трансфер. Да, знам, че звучи наивно. Но нека ти кажа нещо: ако това е реалност, изобщо не ме интересува на кое място сме. Дори не ме интересува в кое първенство играем. Защото ще знам, че това е моят Ботев. Ботев на нашите ценности, не на нечия далавера. 1912 човека. Една цел. Когато всички мислим така... Когато Сдружението събере поне 1912 реални, активни, осъзнати член...